Съдът на ЕС: Uber предоставя транспортна услуга, а не посредническа

Сряда, 20 Декември 2017 15:30 Написана от  Публикувана в Международно право

Електронната платформа Uber предоставя чрез приложение за смартфон платена услуга по свързване на непрофесионални шофьори, които използват собствените си автомобили, с лица, желаещи да ползват градски превоз.

Решението на съда на ЕС, поставено в сряда, 20.12.2017 г., представлява тежък удар за американската компания, която вече ще попадне под регламентите за таксиметровите услуги. Uber спори с властите в няколко европейски държави, сред които и България, и твърди, че е цифрова услуга, която играе ролята на посредник между частни лица и шофьори. Не такова обаче е мнението на Съда на ЕС, който постанови, че компанията предоставя по същество транспортни услуги и трябва да притежава лицензи и разрешителни според изискванията на националното законодателство на всяка държавата, в която извършва дейност.

Казусът

През 2014 г. професионална организация на таксиметровите шофьори в град Барселона (Испания), предявява пред Juzgado de lo Mercantil n° 3 de Barcelona (Търговски съд № 3 на Барселона, Испания) иск за установяване, че дейността на Uber Systems Spain, дружество, свързано с Uber Technologies Inc., (наричани по-нататък заедно "Uber") представлява заблуждаваща търговска практика и нелоялна конкуренция. Всъщност нито Uber Systems Spain, нито непрофесионалните шофьори на съответните превозни средства притежават лицензите и разрешенията, предвидени в Наредбата за таксиметровите услуги на агломерация Барселона. Juzgado de lo Mercantil n° 3 de Barcelona счита, че за да се прецени дали дейността на Uber може да бъде окачествена като нелоялна търговска практика и като нарушаваща испанските правила за конкуренцията, е необходимо да се установи дали Uber трябва предварително да разполага с административно разрешение. За целта, според този съд, е необходимо да се определи дали предоставяните от това дружество услуги трябва да се разглеждат като транспортни услуги, като услуги на информационното общество или като комбинация между тези два вида услуги. Всъщност от правната квалификация, която ще бъде възприета, зависи дали то може да бъде задължено да разполага предварително с административно разрешение. По-специално, ако предоставяната от Uber услуга се обхваща от Директивата относно услугите на вътрешния пазар[1] или от Директивата за електронната търговия[2], дейността на Uber не би могла да се счита за нелоялна търговска практика.

Решението на Съда на ЕС

С решението си от днес Съдът приема, че посредническа услуга като разглежданата, с предмет свързването срещу заплащане, посредством приложение за смартфон на непрофесионални шофьори, използващи собствените си превозни средства, с лица, желаещи да ползват градски превоз, трябва да се счита за неразривно свързана с транспортна услуга и следователно да се квалифицира като "услуга в областта на транспорта" по смисъла правото на Съюза. Поради това такава услуга трябва да бъде изключена от приложното поле на свободното предоставяне на услуги изобщо и от това на Директивата за електронната търговия.

Следователно, според действащото към момента право на Съюза, държавите членки са тези, които трябва, при спазване на общите правила на ДФЕС, да уредят условията за предоставяне на такива услуги.

Съдът приема най-напред, че предоставяната от Uber услуга не се свежда до посредническа услуга, състояща се в свързване посредством приложение за смартфон на непрофесионален шофьор, използващ собственото си превозно средство, с лице, желаещо да ползва градски превоз. Всъщност в тази ситуация лицето, предоставящо тази посредническа услуга, същевременно предлага услуги по градски превоз, до които предоставя достъп по-специално чрез ИТ инструменти и чието общо функциониране организира в полза на лицата, желаещи да се ползват от това предлагане, за да бъдат превозени в рамките на населено място. В това отношение Съдът отбелязва, че предоставеното от Uber приложение е необходимо, както на шофьорите, така и на лицата, желаещи да ползват градски превоз. Той подчертава също така, че Uber освен това упражнява решаващо влияние върху условията на предоставяне на услугата от шофьорите.

Ето защо Съдът счита, че тази посредническа услуга трябва да се разглежда като неразделна част от една обща услуга, чийто главен компонент е транспортна услуга, и следователно да се квалифицира не като "услуга на информационното общество", а като "услуга в областта на транспорта".

Съдът посочва, че поради това Директивата за електронната търговия не се прилага за такава услуга и че последната е също така изключена от приложното поле на Директивата относно услугите на вътрешния пазар. По същата причина въпросната услуга се обхваща не от свободното предоставяне на услуги изобщо, а от общата транспортна политика. За услугите по индивидуален градски превоз, както и за неразривно свързаните с тях услуги, каквато е предоставяната от Uber посредническа услуга, обаче не са приети правила, основаващи се на тази политика.


[1] Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година относно услугите на вътрешния пазар (ОВ L 376, 2006 г., стр. 36; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 58, стр. 50).

[2] Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (Директива за електронната търговия) (ОВ L 178, 2000 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 29, стр. 257). Във връзка с дефиницията на "услуга на информационното общество" Директива 2000/31/ЕО препраща към Директива 98/34/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 1998 година за определяне на процедура за предоставяне на информация в областта на техническите стандарти и регламенти и правила относно услугите на информационното общество (ОВ L 204, 1998 г., стр. 37; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 23, стр. 207), изменена с Директива 98/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 юли 1998 г. (ОВ L 217, 1998 г., стр. 18; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 23, стр. 282).
Материалът е препечатан от "Правен свят"

Оставете коментар